Как се справяме със загубата на близък?

Не малко автори са проследявали емоционалните състояния, през които хората етапно преминават, когато научат лошата новина за загуба на близък. За всеобщ интерес се оказва, че тези етапи са по – широко приложими в ежедневието. Хората преминават през тях при всяка значима загуба (на работа, любим, принудително преместване, фалит и др.), която води до промяна на досегашното им съществуване. Тези емоционални етапи описват начина, по който човек се справя със загубата по принцип. Реално, ние се страхуваме не просто от смъртта, а от загубата, която тя налага. Без значение за чия смърт става въпрос, естествената реакция на индивида е увеличаване на страха от радикална промяна.

Шок и отричане.
Първият стадий е свързан с първичната реакция при научаване на лошата новина. Емоционалното състояние се свързва с празнота или безчувственост, тъй като случилото се не се приема. Как и колко дълго ще протече отричането зависи от няколко фактора. Ако човекът е бил болен или твърде възрастен, процесът на отричане при близките ще бъде по – кратък и не толкова „яростен“, отколкото при внезапна смърт.
    „Когато познат ми съобщи по телефона, че мой много близък приятел е починал, аз просто се свлякох на земята. Силно исках да се разплача, но не можех. Просто нищо не изпитвах. След минути потекоха сълзи от очите ми, но те не бяха защото ми се плачеше. Не го вярвах. Бях сигурна, че ако му звънна по телефона, той ще вдигне. Следващите 3 дни бях като в мъгла. Отказвах да се храня. Близките ме занимаваха с разни странични неща. Една от вечерите някой каза нещо смешно и аз се засмях така истерично, че майка ми ме погледна с болка в очите. Тогава се усетих...отидох в банята и за първи път плаках истински.“
От голямо значение е как ще се съобщи новината. За да се смекчи шока, е прието новината да се предава лично от най – близките. „Когато майка ми ми каза, че дядо е починал първата ми реплика беше „Знаех си.“. Предната вечер без всякаква причина се замислих за него. Замислих се колко много ми липсва вече, въпреки че е още жив. От няколко години насам паркинсона го беше сковал толкова много, че не можеше не да говори, ами трудно поемаше сламка, за да пие вода. Между нас имаше онази силна връзка между дядо и любимата внучка. Колко много го обичах и толкова много страдах да го гледам в това състояние, че дори се молех вече да си иде, за да спре да го боли. И така, както си мислех за него и моментите, прекарани заедно, изведнъж си представих, че вече го няма. Заплаках, много плаках, сякаш вече го нямаше. На сутринта майка ми се обади и каза, че тръгваме за Бургас. В колата ми каза, че дядо снощи е починал. И аз импулсивно казах „Знаех си.“. Целия път до Бургас бях с насълзени очи, но не исках да плача заради майка ми. Тя също го беше загубила – баща си. „
Погребението е изключително важно. Съзнателно или не, обществото си е изградило традиции, които да подготвят опечалените за приемане на реалността. Често се случва при тежка загуба, поради много силна връзка между оцелелия и починалия, първият да не иска да отиде на погребението на своя близък. Важно е да се включи в погребалните ритуали, които са насочени към раздялата с покойника, с намерението да се покаже, че трябва да приеме неговата смърт. За да се помогне на скърбящите да се справят с отричането, е добре да не им се налага срок. В зависимост от личностните характеристики, всеки има нужда от различно време. Добре е близките да имат възможност да изказват и преживяват собствените си фантазии и перспективи за бъдеще без починалия. Дори когато изглеждат крайно нереалистични. Често хората изглеждат неадекватни, например като се смеят на самото погребение. Това също е вид отричане, колкото и неразбираемо да изглежда за околните.

Гняв.
„Защо това се случи точно на мен?”. За разлика от стадия на отричането, този на гнева е много труден за овладяване. Не можем да приемем, че се случва точно на нас, а не на някой друг. „Спомням си колко гневна бях когато загубих приятеля си по изключително нелеп начин. Не можех да приема, че животът ще продължи без него. Издигнах го на пиедестал и беше толкова нечестно всички да продължим без него и той да бъде забравен.“ Често  насочваме гнева си първично към най – близките. Реално основната причина да се гневим е в последствията от загубата, а именно радикалната промяна в начина на живот. Новите социални роли и задължения, които трябва да поемем. Бъдещи планове или вече постигнати цели се обезсмислят. Чувството за несигурност поражда страх, който на този етап изразяваме чрез гняв. Близките ни се опитват да ни утешат, но често не знаят как и използват заучени фрази като „така е трябвало да стане”, „сега е на по – добро място”, „животът продължава”. В отговор аз гневно извиквах „Но как така „Така е трябвало да стане.“!?!?!?“. Затова често хора, претърпели загуба се чувстват неразбрани и се разгневяват още повече когато виждат, че околните не разбират и не чувстват същото като тях. Възможно страдащият да насочи гнева си към самия себе си. Тогава той вини себе си, че не е предвидил и направил достатъчно, за да предотврати смъртта на своя близък. „Най – близкият му приятел не спираше да ми разказва какво е щяло да се случи, ако е бил с него. Как е нямало да позволи да ми се случи това.“  За съжаление в този стадий хората са много силно афектирани и външна намеса под формата на рационални обяснения или опити за успокоение са безсмислени. По – скоро спокойното изслушване и невербална подкрепа биха били полезни и приети. Ролята на обществото е не да пренебрегва, игнорира или понася гнева на скърбящите, а да им покаже, че не живите, а загубата на техния близък е причина за негативните преживявания. Чрез траурните ритуали им се показва пътя, по който могат да насочат гнева си към липсата на близкия човек.  Иначе бихме се фиксирали в този стадий и бихме превърнали проявите на гняв в начин на предпазване от несправедливостите на живота.

Пазарене.
След гнева страдащите имат нужда да постигнат някакво вътрешно споразумение, което би помогнало за смекчаване последствията от загубата. Или колкото и да е абсурдно, да ги отложим поне за определен период от време. Този момент е по – личен и не толкова демонстративен. „Колко много исках да го сънувам, а не можех. Вярвах, че ако извършвам дословно траурните ритуали, той ще се яви в съня ми и так ще намаля последиците от загубата.“
Добре е близките да наблюдават за нетипични прояви в поведението на скърбящия. Ако е по – лабилен психически е много възможно да стигне до споразумение, опасно за живота му, например да пожертва себе си с цел да върне или да се събере със своя близък.

Депресия – индивидът оздравява когато страда (колкото и нереално да изглежда)
Това е тъгата, която човек иска да преживее сам, не се нуждае от външна подкрепа, въпреки че за обкръжението е трудно да приеме безучастно подобно състояние. Положителен сигнал е когато човек има нужда да плаче или да говори за починалия. Не е геройство да потиска мъката, това само може да го разболее. За преодоляването на тази тъга не е уместно да се предоставят на опечаления оптимистични перспективи или да се омаловажават последствията от загубата. На този етап скърбящият има нужда от време, за да пренареди представата за собствения си живот без своя близък. Да осмисли новия си социален статус. Тъгата е за починалия, но все още не е приет окончателно фактът за неговата загуба. При успешното справяне с тъгата, е необходимо индивидът да получава постоянни стимули, показващи му реалността и непреходността на смъртта. Ритуалите като посещаване и поддържане на гроба, помените на определено време, дават възможност на хората да се усамотят с починалия и помагат за преминаването и през този стадий. Ако близките установят, че скърбящия не може да се справи с мъката и отива към депресия, която се изразява в: липса на желание за каквито и да е действия, занемаряване на себе си и обстановката, в която живее, затваряне в собствен свят, нежелание за комуникация с околните, често страдащия се заобикаля със снимки, предмети и обекти, които са били на покойния, е редно да се обърнат за помощ към психолог или психиатър. За да се измъкнат от депресията, най – често  хората имат нужда да запълнят празнината с нещо ново. Ново занимание, нови познанства, нова работа, ново жилище или ремонт. Имат нужда от промяна и обновяване на обстановката и съществуването си, което е похвално и много голяма стъпка. Добре е, ако околните успеят да се включат в тези промени.

Приемане.
На този етап хората вече са приели загубата, новата социална роля и промените в живота, които тя е предизвикала. „Вече не изпитвах нужда да ходя на гроба му. Дори напротив, имах нужда да продължа напред без да се притеснявам, че изглежда сякаш съм го забравила.“. Този стадий отразява успешното преминаване на индивида през предходните етапи. За достигането му е много важен синхронът между близките. Важно е да не разбират едновременно за новината и да НЕ са на един и същ етап. Всеки притежава различен капацитет за справяне с такива ситуации и е добре когато има външна подкрепа.

Бихме могли да ви помогнем във вашия тежък момент.
При необходимост  от психологична подкрепа посетете в нашия сайт страницата: консултация с психолог 
Посетете в нашия сайт страницата: Траурни услуги